Нямаше ме, да така е. Оправдание - имам си. Дали е качествено - бива си го.
Та така, нямаше ме, защото понякога всички те лъжат... дали без да искат или "със" да икат... зависи. В моя случай не разбрах :)
Та да си кажа, че на никой не пожелавам да му се наложи, като на мен да влезе в болница за 15 минутна операция с двучасов престой след това... Скъпи мои читатели - един съвет от мен, не вярвайте на симпатичния и интелигентно изглеждащ доктор, че процедурата е съвсем обикновена и кратичка. Странно, чак сега си спомням, че не спомена нищо за последващата болка. Така де, сигурно ми го е спестил човека, да не ме плаши.
За първи път се зарадвах на упойка, събудих се усмихната и отпочинала, за компенсация на предходните няколко безсънни нощи. Еуфорията ми, за съжаление, беше твърде кратка, изчезна ми доброто настроение и се появи ужасна болка. Така ми се прииска мама да е при мен и да ми намокри лицето с вода. Знам, смешно звучи, но явно организма ми не понася много много упойките, дори и тези "само" за 15 минути. Болката не потуши и инжекцията с аналгин, която дори и не усетих...
Както и да е, болката си е болка, но друго исках да ви разкажа. Не за баба Дана, която има богат зет и обича да си похапва синьо сиренце, не за малката Михаела, на която "Боже, Боже!" облекчи болките, нито за жената с мозъчното сътресение, която тактично избяга няколко пъти от болницата, за да оправя някакви си счетоводни документи. Няма да ви казвам и за бабата, дето имаше болен бял дроб, но апетита и изобщо не се даваше на болките. Искаше ми се да ви спестя и момента с откраднатата голяма сума пари, телефон и документи в съседната мъжка стая, в която е имало двама полу-заспали. Ама няма как и това ми се случи. Наложи се да давам обяснения пред следователи за мъжа, който обикаляше и питаше за различни хора във всяка стая. Не успях да спася от шамарите единственият им заподозрян, затвориха си го профилактично. Казах им аз, че не беше той, но за всеки случай си го прибраха. Не ви казвам и колко бях щастлива да видя, моя Вальо и тате, които ме иненадаха. Вальо за първи път щеше да бъде в къщи без мен. Дадох на тете бърз инструктаж къде са кърпите и чаршафите и ги изпратих да си направят някаква вечеря сами, защото мама я нямаше точно този ден в къщи. Какви са ги сътворили по мъжки, няма и нужда да знам. Нямаше да знам и за сестрите, дето си спят заключени или ти казват "Нямаме материал за превзъзка! Пази си я!" и "Сега не е време за превръзка!". А санитарките, дето те будят в 6 и 30 да те питат "Ти какво можеш да ядеш?", те са върха на сладоледа. Ми, че аз ако знаех какво мога да ям, много добре щеше да е... но кой да ти каже, пиеш си сока и чакаш да те изпишат с надеждата, че ще ти обяснят какво и кога можеш да хапваш. Изобщо нямаше да ви споменавам и за това, как се прави ремонт в пълно с пациенти отделение, как се изнасят легла в коридора и как стаите двойки, стават тройки и четворки, а шума, който вдигаха работниците докато се приготвяха за ремонта ... пазара е тихо място.
Нямаше да ви ги кажа тези всичките неща, но как щях да оправдая четирите дни прекарани в болницата. Понеже лекуващият ми лекар не беше на смяна и нямаше кой да ме изпише, моите два часа станаха четири дни. Ето защо скъпи мои, не му вярвайте изобщо на симпатичния доктор, пригответе си кърпа и четка за зъби и се надявайте петнадесетте му минути наистина да са толкова!
Няма коментари:
Публикуване на коментар